Джо Болер от Висшето училище по образование в Станфорд открива, че когато попитате учениците какво изучава математиката ще се сблъскате с две много различни определения. Една голяма група ученици ще ви кажат, че математиката се отнася до изчисления, следване на алгоритми за получаване на решения и следване на процедури за доказателства. Другата група ученици ще ви кажат, че математиката изучава моделите, че тя е творческа, креативна и естетическа наука. Втората група са главно учениците, които се определят като силни по математика.

Нека кажем същото по друг начин – двете групи ученици буквално изучават различни научни дисциплини. Едната група ученици вижда в простите числа изучаването и прилагането на алгоритъма на Евклид, а другата група вижда откриването на оригинален и неповторим градивен блок от който са изградени всички обекти от даден клас и открива предизвикателството да видиш от какво първоначално е направено нещото, което наричаме число. Първата група вижда едно безкрайно повтаряне на общо взето прости стъпки – опитай да делиш на две, после опитай да делиш на три и т.н. по-голяма част от които ще се провалят, защото числото няма да се дели на всички прости числа за които ще опиташ (всъщност ще се дели на много малка част от тях). Втората група ученици разглежда идеята за простите числа и разлагането на едно число на прости множители по начина по който физиците търсят най-малката градивна частица на материята или по който биолозите търсят градивните блокове на живота. Те разбират, че алгоритъма на Евклид или признаците за делимост или на по-късен етап Китайската теорема за остатъците са инструментите с които търсим истината за това как са направени числата. Те ясно разбират или интуитивно усещат, че разбулването на тази мистерия ще ни отведе на невероятни места и ще ни срещне с невероятни феномени. Например, че това ще е един възможен начин да открием и обменим информация с извънземен интелект, както в прекрасния роман на Карл Сейгън и филма направен по него. Съвсем между другото считам, че учениците трябва да гледат този филм веднага след като прочетат дефиницията за просто число.

Това ни показва, че има голяма доза неразбиране, какво всъщност изучаваме в часовете по математика. Такова разминаване не се среща при никой друг предмет. И това поражда големия проблем с обучението по математика. Докато фокусът е върху това да се усвоят определени алгоритми без да се обяснява защо са ни те и къде смятаме, че ще ни отведат, първата група ученици ще остава голяма.

Можем да направим експеримент. Дадени са две ситуации.

Ситуация 1: на поточна линия вървят някакви изделия, например кубчета с различно оцветени стени на брой да речем 5000. Човек трябва да следи за това всички да са в правилен ред, например да са обърнати с червената стена нагоре. Ако някое не е да го обръща в правилната позиция и да го връща на линията.

Ситуация 2: имате пъзел от 5000 части и трябва да го сглобите. Нямате идея каква е картинката, но знаете, че сглобения пъзел е някаква картинка.

В коя ситуация бихте предпочели да сте, ако имахте избор?

Трябва да направим този експеримент в клас и вероятно бихме открили, че голяма част от учениците биха предпочели да са във втората ситуация. Тя изисква много повече „напъване на мозъка“, креативност, комбинативност и интелигентност. Те разбират това, но не би им попречило да изберат пъзела. Ще вземат части, ще ги въртят в ръцете си чудейки се с коя ще си паснат, ще се провалят повече пъти отколкото ще успяват, но след всеки частичен успех ще се настървяват все повече и повече докато я сглобят тази картинка.

Ако обаче променим задачата и поставим допълнително условие – задачата трябва да се реши за определено време, то тогава една част от хората, за които постигането на успех е по-важно от изследването или крайния резултат, ще предпочетат първата ситуация. Няма необходимост от много мислене. Гледаш за червена стена нагоре. Ако не е, вдигаш кубчето и с просто завъртане откриваш червената стена. Слагаш кубчето в правилната посока. Печели онзи, който си пусне по-бързо поточната линия.

Изглежда, че в обикновеното училище сме оставили учениците без избор. Всички са поставени в първата ситуация и само извън учебната програма (или в добрите математически гимназии) някои от тях успяват да се доберат до втората ситуация. И това е нещо, което трябва да се промени. Защото най-бързи на поточната линия са всъщност … роботите.

Обичам да разказвам историята за тримата каменоделци. Разказах я в „Наръчник на бунтаря за проваляне на часа по математика“ ще я разкажа и тук:

Един човек видял трима каменоделци да дялкат камъни и ги попитал какво правят. Първият измъчено казал: „Цял ден дялкам камъни, за да си изкарам прехраната“, вторият гордо казал: „Аз съм най-добрият каменоделец в района“, а третият казал: „Аз строя катедрала“.

Тази история е за учениците в час по математика. Едните седят и тъпеят, с едничката мечта да избутат текущата година. Други просто обичат да решават задачи и това им се удава. Може и да отнасят някоя и друга подигравка, че са зубъри, но утре всички с бизнес интереси ще се надпреварват да им предлагат чудесни условия, само и само да работят в компаниите им. Днес може и да изглеждат странни и отнесени, но утре ще променят технологии и бизнеси. А трети – те градят бъдеще. За тях проблемите са просто още една възможност, а решенията могат да са навсякъде. Те са легендите на следващото поколение.

Тя е и за учителите. Едни влизат час след час, преподават все едни и същи задачи. Други виртуозно подготвят отличници. Техните ученици печелят медали и награди. А като излязат от училище, започват да им посвещават успехите си. Те откриват и създават следващите звезди на науката. А трети – те градят бъдеще. Отварят врати и умове. Предизвикват всеки да отиде в непознати територии.

Тя е и за родителите. Но за това ще говоря на фестивала (не)Възможното образование. За допълнителна информация следете Facebook страницата на бунтарите.

Компютърните науки възпитават най-добре

Copyright © 2018 Мариела Станчева|Website Design by Blue Gem Studios