Продължение от Приказки в огледалото за обратно виждане – Понеделник

Казвам се Байта и съм на 8. Живея в голям град. Наскоро се преместих в ново училище. Мама ме води всяка сутрин. Казва, че само на нея можело да се разчита да съм в училище навреме. Всички други били с „либерален работен режим“. Не знам какво значи „либерален работен режим“, но тя става всяка сутрин в 6:30, събужда ме, приготвям се и в 7:00 излизаме и се качваме в колата. Стигаме в училище след петнадесет минути. Точно навреме за първия час.

Всеки ден някой възрастен ме взема от училище, защото живеем далеч и не е безопасно да се прибирам сама. Родителите ми са много заети хора. Затова всеки ден ме вземат различни хора. Когато в началото на учебната година трябваше да представим списък с хората, които могат да ни вземат след училище моят беше от цели 5 човека. Освен мама и тате в списъка бяха вуйчо, леля и Умника. У дома имам табло с дните от седмицата. За всеки ден е отбелязано кой ще ме вземе.

Леля е по-малката сестра на тати. Тя е странна. Винаги е най-шарено облечения човек. Не знам дали е пълнолетна, но с нея винаги се прибираме с градски транспорт. Дори ако е много студено или вали дъжд. За това, когато е ред на леля да ме взема, мама винаги ми слага допълнителни дрехи в раницата. Леля казва, че човек трябва да приема предизвикателствата на природата и да я пази от прекомерно увреждане. Тати я нарича еко-хулиганка. Хулиганка ми изглежда обидна дума, но всъщност тати много обича леля. Сигурно е някаква кодова дума.

Вторник. Приказка за не много умната кралица.

Днес е ред на леля да ме вземе от училище. Видях я още от прозореца. Този път беше облечена с дълга до глезените ярко зелена пола. Винаги изглежда различна. Веднъж я попитах не ѝ ли е неудобно хората да я зяпат. Аз се притеснявам, когато съм различна и всички се обръщат да ме зяпат. Тя обаче се засмя и каза, че всеки човек е уникален и различен. Просто някои хора още не били разбрали себе си. Не знам дали тя е разбрала себе си, но аз не винаги разбирам какво ми казва. Понякога се притеснявам от това, че когато съм с нея всички ни зяпат.

Днес обаче не тръгнахме към спирката на градския транспорт както обикновено. Леля каза, че днес сме с кола. Защото имало стачка на шофьорите от градския транспорт. Това означавало, че няма как да стигнем до нас с градския автобус.

Колата  на леля е странна като леля. Тя е малка и вътре в нея не се чува шум, като в другите коли. Всъщност изобщо не се чува ръмжене на двигателя. Това било защото е електрическа. Леля твърди, че скоро всички коли ще са такива. Съмнявам се, защото колата е много малка. Това е единствената кола в която ми дават да се возя отпред. Защото няма задна седалка. Тя е само за двама човека. И леля е единствения човек с който като си говоря докато се возя не трябва да се гледаме в огледалото за обратно виждане. А тати каза, че леля се опитва да стигне по-бързо в бъдещето. Как можеш да стигнеш бъдещето, като то винаги е напред? И то с тази малка кола. Потеглихме и я попитах:

-Лельо, а какво е стачка?

-Стачка е когато хората отказват да изпълняват задълженията си, защото са недоволни от нещо.

-А от какво е недоволен шофьорът на нашия автобус?

-Не иска общината да пусне трамвай без водач. Трамвай, който се управлява сам, от компютър.

-Но защо?

-Сигурно се страхува, че така не само този трамвай, а и всички превозни средства ще станат автономни. Ще се управляват сами, с компютри. И така неговата професия ще стане излишна. Ако колите се карат сами, няма да са необходими шофьори, нали?

-Но лельо, може ли наистина шофьорите да станат излишни?

-Байта, никой не може да спре прогреса, а и не трябва. Това вече се е случвало.

-Кое? Шофьорите са изчезвали?

-Не. – усмихна се леля – Историята не се повтаря съвсем еднакво. Историята ни разказва как хората са си представяли, че ще се развият някои неща. После ни разказва и какво наистина се е случило. И доста често това което хората си представят че ще се случи изобщо не се случва. Например преди много години всичко се вършело от хора и на ръка. Ако искаш да носиш пуловер в студени зимни дни, трябвало да си го оплетеш сам. Плетенето се вършело обикновено с куки от жени на ръка. За по-изтънчени облекла трябвало майсторки-плетачки. Това било уважаван занаят. Майсторството на плетенето и шиенето и всички такива неща се изучавали дълги години при по-опитни майстори. След дълги години на упражняване и обучение се усвоявало достатъчно майсторство за да станеш самия ти майстор. Майсторите се обединявали в гилдии за да защитават професията си – колко пари да вземат за труда си, какви знания и умения трябва да притежава някой за да стане майстор и други такива неща.

-Ти плетеш пуловери, нали? Така ли си се научила?

-Не мила. Един ден човек на име Уилям Лий от Британската империя, която днес е държавата Великобритания изобретил плетачна машина. Когато отишъл да я представи на кралицата, тя била ужасена. Казала – какво сте изобретили, това ще остави поданиците ми без работа и ще ги превърне в просяци. И го изгонила от империята. По-нататъшната история показала, че това не била много умна кралица. Защото машините не направили от хората просяци, а създали работа, която била по-лесна и по-приятна за вършене.

-И ти плетеш с машина, така ли?

-Ами това се е случило наистина отдавна. Историята не свършва до тук. Решението на кралицата не спряло прогреса. Били изобретени не само плетачната машина, но и тъкачна машина и шевна машина. Когато всички тези машини започнали да се използват вече нямало нужда някой цял живот да седи приведен пред един стан и да тъче плат, който след това някой, изучавал с години майсторството на шиенето да вземе и след дълги дни на работа с обикновена игла да ушие рокля, която само много богатите можели да купят. Наистина много плетачки, шивачки и предачки изгубили работата си. За това пък дрехите вече можели да се произвеждат в толкова големи количества, че всеки можел да си ги купи. Така вместо за една седмица да се произведе една рокля и само някой богат да може да си я купи се произвеждали хиляди и дори милиони рокли, които всеки можел да си купи. Хората вече не ходели в дрипи, защото не могат да си купят хубав пуловер. Всички можели да се обличат в топли дрехи. Представи си колко много хора е спасила от студ тази машина.

Светофарът за нашия квартал светна зелено и ние съвсем безшумно потеглихме.

-Но лельо, какво станало с шивачките и плетачките?

– Поданиците не станали просяци. Трябвали много хора, които да произвеждат машините за плетене. И такива, които да произвеждат машините за тъкане. И още много други. Трябвали много хора, които да правят по-бързи, по-здрави и по-умни машини. Днес всичко по създаването на една дреха се прави от машини. Всичко, освен нейното измисляне. Не много на брой хора измислят дрехите. А всичко останало се прави от роботи и други машини. И никой на ходи гол, защото дрехите се правят бързо и прецизно от роботи, които не искат заплати. Това прави производставото на дрехи евтино.

-Искаш да кажеш, че ти измисляш дрехи?

-Да. Аз измислям пуловера, и научавам робота как да го изплете. После роботът го изплита, а аз започвам да измислям нов, защото не искам всички хора да ходят с еднакви дрехи. Хората са различни. Всеки човек има правото да бъде уникален. Аз му помагам да намери най-подходящата за него дреха. Онази в която се чувства най-добре. И тя ще бъде произведена от машина. За да може всеки да си купи дрехата, която му харесва.

-А какво ще работят шофьорите, когато вече няма да има необходимост от тях?

-Една част от тях вероятно ще участват в тренирането на автономните автомобили. Само хора могат да обучават други хора или машини. Засега. Други вероятно ще започнат да се учат да вършат друга работа. А най-добрите от тях ще станат елитните пилоти изпитатели, които ще развиват  автономните автомобили. Точно както елитните модни дизайнери измислят новите дрехи и ги представят в своите колекции. А всичко друго оставят на роботите и другите машини. Както и при шиенето на дрехи ще останат само майстори на волана от световна класа, които да развиват автомобилите и да поставят все по-сложни предизвикателства пред тях, с което да ги правят по-добри, по-бързи, по-сигурни. Милиони шофьори ще изгубят работата си, но пътищата ще станат по-сигурни, а пътуването по-удобно.– каза леля, точно когато спря пред входа на нашата кооперация.

Даже не разбрах кога стигнахме. В тази електрическа кола не усещаш как пътуваш. Сега разбирам защо тати каза, че леля иска да стигне бъдещето с тази кола. Леля всъщност иска да живее сега, като все едно живее в бъдещето. Дори това да е едно много малко място от бъдещето. И дори да не е от бъдещето, но да ти помага да си го представиш и да го почувстваш. Като нейната малка двуместна електрическа кола.

Разкопчах колана, казах „Чао“ и влязох във входа. Но се чудя тези шофьори, които ще решат да се научат на нова професия в кое училище ще ходят? Има ли училища за възрастни? Защото в нашия клас сме само деца на 8 години. В училище има и по-големи. Но пак са деца. И какво учат там в това училище за възрастни? А кой води децата им на училище докато те учат? Може ли човек сам да се учи? Трябва да разбера как стават тези работи.

Очаквайте:

Сряда. Приказка за справедливостта

Ако не искате да пропуснете следващите приказки харесайте страницата ни във Facebook.

А ако искате да разберете какво правят когато пораснат децата на които са разказвани такива приказки можете да прочетете “Наръчник на бунтаря за проваляне на часа по математика”

ПРИКАЗКИ В ОГЛЕДАЛОТО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ – ПОНЕДЕЛНИК

Copyright © 2018 Мариела Станчева|Website Design by Blue Gem Studios